Грешка

Тя беше заспала. Гледаше през прозореца. Беше навън. А не можеше да излезе.
Мислеше света и го измисли преждевременно. Даде му форма, цвят, мисъл, но най-вече обяснение. И това беше грешката....

***

А нейните спомени избледняват. Спомените увяхват.
Но какво правим със спомени, които са черни цветя. Изникващи, когато не трябва - като зомбита на отминали дни, които са болезнени, защото никога няма да бъдат?

Какво правим със спомени, които ги няма?

Защо светът е това, което трябва да бъде? Защо яростно вярваме в равновесието и се нуждаем от съществуването му?
Защо Винаги задаваме Въпроси?

Трябва ли да умрем, когато намерим отговорите!