Изкуството да си различен

„Различен” – това определено е дума, която събужда много асоциации. Когато прочетох темата на есето не можах да не си помисля колко невероятно ограничаващо е да пишеш с целта да бъдеш различен. Факт е обаче, че в днешно време хората се стремят към това като към спасение за собственото си мислещо съществуване. Повечето хора.

Уникалността е присъща на всяко същество. Генетично на хората ни е заложено да се различваме от животните по това, че всеки от нас има възможност да има собствена памет, емоции, преживявания. Нашият живот не копира този на нашите родители – съществена разлика от животните, където например всяка мечка води живота на предците си. Ние имаме възможност да преживеем своите уникални моменти и да бъдем различни от всеки, когато познаваме. Тук идва въпроса дали е изкуство да сме различни или просто ни е заложено!

От друга страна ние живеем в общество, където е не само препоръчително, но и почти задължително да се съобразяваме с неговите порядки, неписани правила и изисквания. Да бъдеш „различен” в каквато и да е форма, означава да бъдеш в някаква степен изключен от обществото. Ние сме „социални животни” и се нуждаем от принадлежността си към кръг, където да се чувстваме разбрани и „на място”. Ако общетсвото не ни приема или ние в стремежа си да бъдем ралични отхвърляме всички закони на това общетсво, бихме били обречени на живот твърде подобен на този на Степения вълк на Хесе. Неговата уникалност, която според мен той преекспонира, го обрича на самота. Ако това е цената да бъдеш различен, дали си струва да бъде платена?

В момента е важно да покажеш своята уникалност. Да покажеш, че не си като всички останали, че имаш своите цветове, своя уникален начин на мислене, своята музика и правиш неща, които те карат да се чувстваш раличен. А защо е толкова важно? Толкова много ли сме се превърнали в „части на едно цяло”, че сме забравили колко нееднакви сме, когато по презумция трябва да сме уникални. Имам чувството, че обществото, каквото е в момента, ни кара да влизаме в рамки, в определени типажи от реклами и филми и изключително много ни притиска да бъдем нещо точно определено. Според мен желанието да бъдем различни идва от тази наложена ни ограниченост. Изглежда точно като вик за помощ, крещейки „ аз съм тук”.

Още от края на деветдесетте, когато се появиха т.нар. момичешки и момчешки групи в музикалния свят ясно започнаха да се разграничват определени типажи – „русия/та”, „сладкия/та”, „готини/та” и т.н. Хората неусетно започнаха да им подражават и несъзнателно да се определят като някой друг от далечния, но твърде достъпен свят на телевизията. Друг пример за това е и изключително популярният филм„Сексът и градът”. Лично на мен постоянно ми се случва да участвам или да присъствам на раговори, в които се обсъжда кой коя героиня от филма е. Забележете, не на коя прилича, а коя е. Нормално е за човек да има модели, на които да подражава. Но не станаха ли твърде много? Не започнаха ли да грабят малко по малко от нашия живот и ни оставиха да мислим само като типажите, на които трябва да се опитваме да приличаме.

Извинявам се за клишето предварително, но за мен е виновно консуматорското общество, в което се превърна средата ни. Маркетингови и статистически проучвания извеждат понятието „среден потребител”, „средно домакинство”, „среден зрител”. Осреднените велични превърнаха хората в конкретни „таргети”, които трябва да бъдат задоволени. На макроикономическо ниво не предлагането е важно, а търсенето, но компаниите от различните сфери на икономиката успяха да направят така, че потребностите и желанията на хората да бъдат измерими с тези на „средната домакиня” и да бъдат много по-контролируеми отколкото трябва.

В такъв случай определено е обяснимо желанието ни да бъдем различни. Разбира се най-труден е балансът между това да сме част от днешното общество и да запазим нашата уникалност без това да ни лишава от предимствата, които може да ни предостави социалната среда. Нуждаем се от социалния кръг точно, защото ни дава нови идеи, показва по-ралични мирогледи и изгражда личности. Аз определено се надявам, че „изкуството да си различен” няма да се превърне в още едно клише, загубило смисъла си.